Георги Милков е популярен български журналист за 24 часа, военен кореспондент и международен репортер, бивш тв-водещ, главен редактор на списание GEO и др. Той е кореспондент по делото в Триполи от 2000г срещу българските медицински сестри и един лекар.
- Г-н Милков, Вие бяхте кореспондент по делото в Либия срещу българските медицински сестри от 2000 г. Бихте ли припомнили накратко на аудиторията историята?
- Това е дълга история, която започна с арестуването на група български медицински работници в Бенгази, Либия през февруари 1999 г. Първоначално повече от 20 души бяха задържани. Накрая в ареста останаха шестима българи - пет медицински сестри и един лекар. Те бяха подложени на зверски изтезания, а след това обвинени, че нарочно са заразили повече от 400 либийски деца с вируса на СПИН като част от заговор срещу либийската държава по заповед на чужди сили. Започна съдебна сага, която продължи на различни инстанции много години. През май 2004 г. докторът бе освободен, а петте медицинските сестри бяха осъдени на смърт. Последва обжалване, нови дела, нови смъртни присъди, тайни и явни преговори на различни нива... И така до юли 2007 г., когато една нощ всички бяха извадени от затвора, натоварени на френски държавен самолет и върнати в България. По-кратко от това не бих могъл да систематизирам тази драма, продължила повече от 8 години.
- Каква беше Вашата роля като кореспондент по делото и колко време продължи пребиваването Ви там?
- Аз заминах за Триполи през 2000 г., защото делото тогава се водеше в либийската столица от специален съд, който гледаше случаи, свързани с посегателства срещу националната сигурност на страната. Това, което не само аз, но и всички останали колеги журналисти правехме, е да присъстваме безмълвно на заседанията на съда. След което се опитвахме да намерим и съберем повече данни по различни канали и да изпратим в България кореспонденциите си и заснетите кадри, които често пъти бяха най-ценната информация в този първоначален етап. После делото бе преместено в Бенгази и съответно всички кореспонденти се преместихме там. В този град бе още по-трудно да се работи, а и на терен предизвикателствата бяха повече. Все пак там живееха семействата на заразените деца и на всички нас се гледаше с особено подозрение. След това пак се върнахме в Триполи и така до края на сагата през юли 2007 г.
- Какво се случи със сестрите и колко време продължи делото?
- През 1999 г. след ареста те бяха подложени на изключителен физически и психически тормоз. Били са събличани голи, бити с палки и маркучи, пускали са им ток по различни части на тялото, висели са с главата надолу, плашили са ги с инсекти и кучета... Заплашвали са, че ще посегнат на децата и близките им. Бяха успели да ги пречупят, а една от сестрите дори бе направила опит за самоубийство. Никой не би издържал на подобни мъчения. След този най-страшен етап за тях остана само психическия тормоз. Макар след всички преговори и усилия на българската дипломация те да бяха преместени в затвор с нормални условия, това бяха хора със смъртни присъди в страна като Либия. При всяко отваряне на вратата на килията си мислиш, че може да те изведат за разстрел. Всички искахме това да свърши по-бързо, но уви. Радвам се, че все пак всички успяха да се измъкнат живи от тази клопка и да се опитат да продължат живота си.
- Бихте ли ни разказали за Вашите наблюдения по делото и някои интересни факти?
- Процесът мина през много фази. Когато падна обвинението в шпионаж и делото бе извадено от специализирания съд в Триполи, това бе повод за радост, която обаче се оказа твърде преждевременна. После се занизаха дела в съда в Бенгази, където обаче българската защита се справи по един блестящ начин. Събраната експертиза и представените в съда доказателства и свидетелски показания много ясно показаха как се е случила заразата с ХИВ в Бенгази. В същото време от това, което либийското обвинение представи в залата още веднъж стана ясно, че те нямаха никаква, ама абсолютно никаква представа, какво е това ХИВ и СПИН. Твърдяха, че намерените в жилището на д-р Здравко Георгиев и съпругата му Кристияна празни кръвни банки съдържали остатъци от заразена плазма. И когато българската защита попита с какви тестове е установено това, либийската страна посочи, че това е станало чрез теста ELISA. Най-общо казано този тест установява наличието на антитела в човешкия организъм, нещо което би било невъзможно да се случи в една стъкленица. Експертизата им по този въпрос бе на плачевно ниво. И това си пролича още повече, когато в съда бяха призовани научни капацитети като италианския уминолог проф. Виторио Колици и френския вирусолог, съоткривател на вируса на СПИН и Нобелов лауреат за медицина проф. Люк Монтание. Макар и с предрешен край, това дело бе истинска битка на много високо ниво. Пропускам много фактология, защото имаше и още дела на други инстанции, включително и такива, каквито не съществуват в българската и европейската правна система. Като например т.нар. Обвинителна камара в Бенгази, която едновременно със случая на българските медици гледаше и казуса с обвинените от тях мъчители. Беше и драматично, и по особен начин комично, защото в една съдебна зала в две клетки - една до друга - седяха обвинените медицински сестри и същите тези офицери от следствените органи на Либия, които са ги изтезавали. Някои от тези офицери бяха признали, че са мъчили българите. После в съда казваха, че са признали, защото всъщност и те били измъчвани от други разследващи органи... Всеки нормален наблюдател би си казал: Ако в Либия офицери от службите могат да бъдат измъчвани от други офицери от по-висшестоящи инстанции, какво остава за обикновени арестанти... Понякога този процес изглеждаше като перверзен фарс. Но българските медици имаха невероятно добър либийски адвокат - Осман Бизанти, който бе подпомаган от българските адвокати Пламен Ялнъзов, Георги Гатев и Хари Харалампиев. Бизанти твърдо вярваше в невинността на българите, дори когато мнозина в България се изкушаваха да допуснат, че “може и да има нещо”. Либийците често го обвиняваха, че защитава престъпници и детеубийци. Срещу него имаше заплахи за саморазправа и дори бе нападнат преди едно от заседанията. Кантората му в Триполи бе разбита и претършувана, а креслото на бюрото в кабинета му демонстративно бе катурнато с краката нагоре.
- Докога е засекретено делото и защо?
- Папките по делото са си в Либия и нямам представа какво се е случило с тях, особено след като Муамар Кадафи бе свален от власт през 2011 г. В последвалите събития много от институциите на стария режим бяха нападани, грабени и опожарявани. Възможно е и всичко да се е запазило непокътнато. Трудно е да кажа. Що се отнася до България, в отделни държавни институции и агенции има доста засекретена информация по този случай, но не мисля, че скоро ще бъде разсекретена.
- Имахте ли близки срещи с Кадафи и семейството му?
- Видях го през януари 2006 г. в Судан за едно импровизирано интервю, иначе поддържах контакт със сина му Сейф ал Ислам, чията фондация се бе ангажирала да следи случая с българските медици.
- Разкажете ни повече за срещите.
- От суданската ми среща с Кадафи не произтече нищо кой знае колко неочаквано. Интересувах се дали би помилвал сестрите, ако бъдат осъдени на всички инстанции, и той естествено ми каза, че това не зависи от него. Срещата ни бе по-интересна като лично преживяване, отколкото обществено значимо събитие. Разговорите ми със Сейф бяха далеч по-важни, особено последният през януари 2007 г. в Париж, когато той на практика ми очерта как ще се реши случая. И не само нашият, но и този за атентата над Локърби, защото британците държаха в затвора един либиец - Абделбасет ал Меграхи, който по-късно също бе освободен и се прибра в Либия.
- Пътувате изключително често и имате наблюдения за много страни. Бихте ли ни разказали за наблюденията си върху здравните модели в други страни и къде се намира България измежду тях?
- Вярно е, че пътувам често, но нямам кой знае какви наблюдения върху здравните модели на съответните страни. И слава Богу. С малки изключения, когато съм ставал жертва на инциденти, за щастие не много сериозни, и се е налагало да посещавам болници. Като например в Лаос, където пострадах след езда на слон и трябваше да ми направят рентгенова снимка на глезена в една местна болница. Пациентите седяхме на една пейка пред кабинета и забавлявахме бебето на рентгенолога. Когато ти дойде реда за снимка, даваш детето на следващия и влизаш. Имах лека остеохондрална фрактура на талуса с частично разкъсване на предната тало-фибуларна връзка. Но това се установи чак в България, защото аз не разбирах лао, а местните лекари не говореха никакъв друг език.
- Има ли актуален здравен проблем, който вълнува света в момента? А България?
- Хората по света се вълнуват от всякакви здравни проблеми, нормално е. Някъде преди 5 години имаше бум на зараза с ебола и пътувайки из Африка помня, че това притесняваше властите на много страни. Включително и тези в Европа, защото хората днес са много по-мобилни отпреди, което прави и вирусите по-лесно разпространими. През последните години Световната здравна организация следи с особено внимание болести като грип, ТОРС (тежък остър респираторен синдром), МЕРС (близкоизточен респираторен синдром), защото това са дихателни инфекции, които при определени условия могат да се разпространят мълниеносно из целия свят. Както казах, все повече хора пътуват все по-често, а евтините самолетни билети направиха и най-отдалечените части на света лесно достъпни. От друга страна, промяната в климата - по-меките и кратки зими и по-влажните лета увеличават популациите на преносителите на зарази като комари, кърлежи и гризачи. Човечеството тепърва ще се сблъсква с опасни епидемии, въпреки че подобреното качество на живот в последните десетилетия създаде илюзията, че заразните заболявания са част от миналото. Това са теми, по които сме писали много в сп. TREND, което ръководя и затова си позволявам да коментирам.
Друга сериозна заплаха за общественото здраве в бъдеще е проблемът с антибиотичната резистентност. Преди известно време в Дания бе открита ешерихия коли, срещу която не действат и най-мощните антибиотици. Ако такава високо резистентна бактерия попадне в големи количества в околната среда и започне масово разпространение, сценарият не е много добър. Хората ще започнат да умират от обикновени инфекции, както е било преди откриването на пеницилина. Затова в ЕС се говори все по-често за нова концепция за обществено здравеопазване, преоценка на свръхупотребата на антибиотици, проследяване и контрол, както и ограничаване на използването им в селското стопанство и животновъдството.
По отношение на заразните болести България има не лоша система за надзор, изградена навремето според най-добрите традиции. Проблемът е, че днес като че ли държавата не я поддържа много адекватно, има системно орязване на бюджетите, съкращаване на щатни бройки и т.н. Ако загубим най-доброто, което сме наследили от близкото минало ще е по-трудно да го изградим наново, особено след като ни е връхлетяла опасността.