Даниел е на 29 г. Живее в София. Работи в нощно заведение като барман. Роден е в малък град, но когато става на 18, напуска дома си и се премества да живее в София. Работил е всичко, но много обича това, което прави в последните години – да е барман в популярен коктейл бар в столицата. Има няколко награди за таланта си. С ХИВ живее от доста време. Преминал е и през група за споделяне на опита на пациенти с ХИВ, организирани от CheckPoint София. В тези групи, освен споделянето на опит, хората се научават да говорят спокойно за ХИВ в защитена среда, сред равни. Повече за дейностите на здравния център CheckPoint София, както и за възможностите за анонимно и безплатно изследване за ХИВ, можете да видите на www.checkpointsofia.info .
Как се случи инфектирането с ХИВ при теб?
Ами, не знам. Предполагам по класическия начин, както при всички.
Как научи? Как се казва такава новина? Каква е първата реакция?
След дълго боледуване, бях приет в болница и диагностициран с пневмония. Предвид всички симптоми, на които аз не обръщах внимание, ми направиха и тест за ХИВ и той се оказа положителен. Поредният позитив в живота ми (смее се). Спомням си, че животът ми приключи. Приключи този, който познавах. Мозъкът ми спря. Бях в нищото, няколко минути и в един момент чух глас, който ми каза, че аз не умирам. Беше началото на юни 2014 г. Така попаднах в инфекциозна болница и започна новия ми живот. Беше шокиращо. Чувствах се като дете, дете което започва да се учи отново, но всичко трябваше да стане бързо. Докторите говореха, аз не разбирах. Чувах термини като „вирусен товар“, „CD4 клетки“ и др., но не разбирах и дума. Знаех, обаче, че това е началото и като всяко начало ми беше интересно. Помня, че нямаше момент, след онзи в болницата (когато ми казаха положителния резултат) в който да съм си казал, че умирам или да изпадна в депресия, или да съм плакал, или да се самосъжалявам. Успях да се събера и да направя най-доброто за себе си в онзи момент. За това, обаче, ми помогнаха много хора. С някои от тях се запознах в отделението, другите бяха семейството и приятелите ми. Не изпитвах страх да споделя на близките си хора, че съм ХИВ-позитивен. Тогава, обаче не мислех те как ще го понесат – мислех само за себе си. През годините разбрах, че повечето от тях са били изключително притеснени и са го понесли доста тежко. Беше ми болно за това. Моля се да ми простят някой ден. Бях щастлив, че първоначалната реакция, тази, която аз виждах, беше супер положителна и това ми даде допълнително криле и сили да приема по-лесно новия си живот. Не загубих нито един близък човек заради ХИВ.
Кое ти помогна да се справиш по-лесно с шока?
Основна роля, за това да приема по-лесно случващото се, имаше психолога, с когото се запознах в отделението. Той направи много за мен, много за това да се чувствам спокоен. Запозна ме и с други. Други като мен, носещи моите обувки. Тези други, бяха новите ми приятели. Новите хора, с които животът ми бе свързан. Пред тях не трябваше да играя роли, не трябваше да измислям истории, не трябваше да давам обяснения. Ние бяхме еднакви. Спомням си, че се учехме един друг. Помагахме си.
Кой знае за твоя ХИВ статус? Защо? А кой не трябва да научава по никакъв начин?
За моя ХИВ статус, знаят всичките ми близки приятели, семейството ми и част от колегите ми и някои от сексуалните ми партньори. На семейството си не съм имал и за момент съмнения да им споделя. Не мога да отговоря защо, просто ги нямах. Чувствах го за нещо нормално и естествено. На близките си приятели споделих, защото го чувствах като дълг. Не можех да си представя да ги лъжа (приемах го така, като лъжа). Аз съм човек, за когото приятелството е нещо много ценно и не можех да си представя как няма да кажа на хората, с които съм израснал, с които сме се опознавали, с които сме преминавали през живота в хубавите и в лошите му моменти, с които сме сваляли люспа след люспа от характера и същността си един пред друг и изведнъж аз да се окажа облечен, а те да стоят голи пред мен. Както казах, те ме приеха и не загубих нито един от тях заради ХИВ.
Кои са основните ти страхове свързани с ХИВ?
Основните ми страхове свързани с ХИВ са тривиални. Колко време имам да живея; терапията, която пия колко ми вреди; колко време ще ми действа; дали някой, който не искам, ще разбере и ще го използва ли срещу мен… И ред други. За радост, тези мисли не идват често. Мисля си обаче, че каквото и да стане ще мога да го понеса. Смятам, че се научих ХИВ да не управлява живота ми.
Участваш в група за взаимна подкрепа за хора с ХИВ. Разкажи ни малко за това?
Тази група е последната, в която се включих. Бях скептичен. Знаех, че няма с какво да ми се помогне там, но знаех, че аз мога да помогна и това ме водеше. Оказа се обаче, че тази група беше магия. Магия, която ме разтърси. Групата беше коренно различна, защото нямаше психотерапевтичен характер и ги нямаше онези тежки емоционални моменти в които се чувстваш слаб, уязвим и безпомощен. Бяхме подбрани хора, които успяхме да си паснем изключително добре и срещите ни минаваха предимно в смях и закачки и подкрепата, която получавах и давах, как да кажа – не беше по трудния начин. Намерих нови приятели. Изключително адекватни хора. Хора живеещи днес, хора справящи се с живота, които не се жалват и които се борят. Да, и те имат страховете и те имат въпросите и те имат притесненията, но виждам в тях силата и желанието да преминават през тях. Те, се оказаха поредните чудесни огледала, в които успявам да се огледам и да намеря слабите си черти. С някои станахме по-близки, с други – не чак толкова, но както каза един от тях „Ние сме свързани и ще си помагаме занапред“. Обичам ги.
Кои са важните неща за ХИВ, които масово не се знаят?
Ами, кои са... Разбрах, че за ХИВ не се знае, не се говори, не се обучава. Много жалко. Иска ми се хората да знаеха, че ХИВ не е присъда, че хората живеещи с ХИВ и приемайки антиретровирусна терапия (АРТ), когато потиснат вируса и той стане неоткриваем, не могат да предават вируса, че могат да бъдат пълноценни във всяко едно отношение и точно толкова, колкото и хората неинфектирани с ХИВ. Това е основният проблем. Покрай него и лекарите отказват да оперират или да се грижат за хора с ХИВ, въпреки че опасността за тях е 0. Предполагам, падне ли стигмата, нещата ще се променят изключително много. Не искам, някой, който няма ХИВ, като чете това, да си каже: „Този пък, правил секс, инфектирал се и иска да го приемат“. Не, аз не искам това, искам, не, пожелавам си, хората да са интересуващи се, даващи шанс, отворени към новото, не страхуващи се – защото животът е прекрасен. Искам накрая да кажа, че съм благодарен на ХИВ. Учи ме да слушам, да виждам, да давам шанс на хората, да бъда по-добър човек, да бъда съпричастен. Отвори ме към света, да изживявам моментите, да изисквам. Даде ми ценни хора и познанства. Не знам дали щеше да се случи това без ХИВ. Може би звучи идиотски и инфантилно, но това е моя начин да се справя и го мисля.
*Името е променено.